“It was long before I could believe that human learning had no clear answer to this question. For a long time it seemed to me, as I listened to the gravity and seriousness wherewith Science affirmed its positions on matters unconnected with the problem of life, that I must have misunderstood something. For a long time I was timid in the presence in learning, and I fancied that the insufficiency of the answers which I received was not its fault, but was owing to my own gross ignorance, but this thing was not a joke or a pastime with me, but the business of my life, and I was at last forced, willy-nilly, to the conclusion that these questions of mine were the only legitimate questions underlying all knowledge, and that it was not I that was in fault in putting them, but science in pretending to have an answer for them.”
Reader highlight
“At the time we were all convinced that we had to speak, write,and publish as quickly as possible and as much as possible and that this was necessary for the good of mankind. Thousands of us published and wrote in an effort to teach others, all the while disclaiming and abusing one another. Without taking note of the fact that we knew nothing, that we did not know the answer to the simplest question of life, the question of what is right and what is wrong, we all went on talking without listening to one another.”
Reader highlight
“На мен ми разказа С., умен и честен човек, как той престанал да вярва. Вече на двадесет и шест години, при една нощувка по време на лов, по стар, още от детството наложен навик, се приготвил за вечерна молитва. Големият му брат, който е бил с него на лова, лежал на сеното и го гледал. Когато С. приключил и се приготвил да си ляга, неговият брат му казал: „Ти все още ли правиш това?”. И повече нищо не си казали един на друг. С. престанал от този ден да се моли и да ходи на църква. И ето трийсет години не се моли, не се причестява и не ходи на църква. И не защото той е знаел убежденията на своя брат и се е присъединил към тях, не защото, той е решил нещо в своята душа, а само защото, думите, казани от брат му, са били като бутване с пръст в стена, която е била готова да падне от собствената си тежест; думите само са посочили това, че там, където е мислил, че има вяра, отдавна е празно и думите, които изрича, и кръстенето, и поклоните, които прави по време на молитвата, са сами по себе си безсмислени действия. Съзнавайки тяхната безсмисленост, той не можеше да продължава да ги прави.”
Reader highlight
